"У домa"

Събудих се неочаквано от звука на забиващи се спирачки. Равномерното пътуване с бързия влак за Русе явно приключи. Огледах се наоколо, но гара така и не видях. През зацапаните и нарисувани с графити прозорци не се виждаше нищо. Беше тъмно, а от това, което успях да различа в далечината имаше единствено дървета и празни полета. Какво щях да правя сега? Как щях да стигна до последната спирка? Бушуващите ми мисли бяха заглушени от вик на кондукторка:
- Има техническа повреда, налага се да спрем, чакаме влак, който да ни прехвърли до Горна Оряховица, извикали сме помощ, най-вероятно ще постоим тук няколко часа. Запазете спокойствие!
- Как така ще останем тук няколко часа?! Срамота! – протестираха възрастните жени от купето
- Бива ли такова нещо! Празници са! – чуваха се други гласове
Извадих телефона си, набрах номера, който знаех толкова добре, че дори не се замислях. Нямаше обхват, надявах се по-скоро да ни откарат оттук. Трябваше колкото се може по-бързо да стигна до целта си.
Минаха 30 минути, дамите около мен вече бяха обсъдили децата и внуците си, затова някак апатично се бяха сгушили в седалките си и дремеха. Дали някой щеше да ги чака на гарата? Представих си семейства с озаряващи усмивки и пламнали очи, прегръдки, смях.. колко любов са видели тези гари…
Преди година и половина за първи път ми се наложи да съм далече и с нетърпение очаквах да пристигна в Русе. Веднага щом слязох от влака - изморена, рошава и влачеща лилав куфар на жълти цветя, усетих около себе си две силни ръце. Почувствах полъха на вятъра, миришеше на дъжд, а аз за първи път в живота си знаех, че съм си у дома. Последва топла и нежна целувка, погалване и вътрешно се чудех дали някога щастието, което изпитвах точно в този момент би било по-голямо.  „Радвам се, че си тук! Не знаеш колко много ми липсваше!“ – това бяха думите, прошепнати в ухото ми. Лицето ми засия както никога до сега. Обичах този град, атмосферата, гарата, но най-вече човекът, който ме посрещаше всеки път с все по-голямо вълнение, с по-топла прегръдка и с по-мили думи. Хвана ме за ръка и ме придърпа още по-близо до себе си. „Време е да вървим, имам толкова неща да ти показвам!“. И наистина видях толкова красиви и различни места. Прекрасни сгради, различни хора, а всяко ново нещо ме изпълваше с живот…

- Трябва по най-бързия начин да се преместим в другия влак! След няколко часа благополучно ще пристигнем в Русе! Не се притеснявайте, но, моля Ви, не се бавeте!- чух някак далечно да вика кондукторката
- Беше заспала, моето момиче, нещо хубаво ли сънува? – попита ме бабата до мен, докато ѝ помагах да смъкне тежката си пазарска чанта, пълна с туршии и компоти
- Да, бабо, прекрасен сън! – казах по-скоро на себе си
- Хайде, чедо, бързо да стигаме в Русе, че нямам търпение да видя внуците!
Три часа и осемнадесет минути по-късно пристигнахме. Гарата беше пуста, може би заради късния час – 02:22. Слизайки помогнах на новата си възрастна приятелка със свалянето на сака. До вратата на вагона я чакаше дъщеря ѝ. Колко любов имаше в погледа ѝ, как се прегърнаха и захлипаха тихо, оставяйки ме да се чудя от колко време не се бяха виждали. Усмихнах се леко, помахах за сбогом и ги оставих в този толкова специален момент.
Продължих да влача лилавия куфар, който с всяка изминала крачка тежеше все повече и повече. Очите ми се насълзиха. Усещах как тъгата ме връхлиташе, докато вятърът отвяваше косата ми на различни страни. Потреперих от студ.
02:28. Чаках такси. Този път нямаше кой да стопли ръцете и сърцето ми. Никой не ме прегърна, не прошепна мили думи в ухото ми, не погали лицето ми.
Този път не се чувствах у дома.